Преди две години, тръгнах от София с идеята да стигна Брезник, като реших да мина през Банкя. Красив и живописен път, който на няколко пъти ме отведе до задънено село – село без изход, та ми се наложи да отивам и да се връщам напред-назад. И така стигнах до един прекрасен манастир – Клисурския, изписан, нагизден – не ти се тръгва, но викам си ще дойда друг път, че брезнишко ме зове, но пак се оказа, че пътя е задънен и хайде назад …
След лутания, спускания и изкачвания изведнъж пред мен се оказа военен обект. Сигурно съм на границата, помислих си. Но пък като се огледах – пустош. Спрях пред вратата и за моя изненада един войник се показа, та ми обясни че било поделение и че немало нищо интересно и че било закрито. Попитах го за Брезник и вика ми войничето: трябва в Банкя да се върнеш – нема път оттук. Беше преди смрачаване и измънках нещо, като показах и колебание в думите му. Войничето ме погледна и ми рече: „Па може и оттук покрай форта и да се спуснеш надолу, ама нема път. Как си решиш!“
И нали съм си авантюрист реших да рискувам, да не пътувам по отъпкани пътеки. Ще обиколя поделението и хоп в Брезник ще се окажа, рекох си и бавничко потеглих с количката ми около огромните стени. Гледката беше невероятна: Къщи! Сякаш попадаш на огромна ливада с ровини от естествената ерозия на земята и тук там боднати къщи с дворчета. И едно безлюдно – вярно че беше средата на седмицата, но поне един човек да мернеш, да си го попиташ къде си и как да излезе без да се връщаш в град Банкя! Горе долу се сещах за посоката – Брезник. Трябваше на едно разклонение да избера ляво или дясно и незнам защо си избрах по-стръмното. Бях на хълм, сякаш след покоряване на връх. Спусках се надолу, спирах снимах и нито знаех къде съм, а посоката ми стана още по-мътна.
След още 15 минути в далечината се виждаше язовир, но не виждах, дали можех да мремина, а път никакъв – само коловози от камиони и напукана земя. Реших отново да рискувам и да се спусна към „голямата вода“ – и полека лека се доближавах, а това което ме окуражи бе, че имаше две коли и хора около язовира. Стигнах до едната кола и попитах дали може да се измъкне човек и да премине от другата страна на стената … след това се виждаше някакво селце, та исках да стигна до цивилизацията. Хората казаха, че се минава и без повече въпроси продължих и обиколих и тази стена – язовирната. След 5 минути още се оказах в Мещица – в самия център. Бях идвал тук преди време, та ми бе познато.
И нещо ми глождеше любопитството, какви бяха тия бунгала и къщи горе над язовира. Вечерта гледах на картата на Гугъл, но не намерих описание и след седмица нямаше и помен от това място.
След лутания, спускания и изкачвания изведнъж пред мен се оказа военен обект. Сигурно съм на границата, помислих си. Но пък като се огледах – пустош. Спрях пред вратата и за моя изненада един войник се показа, та ми обясни че било поделение и че немало нищо интересно и че било закрито. Попитах го за Брезник и вика ми войничето: трябва в Банкя да се върнеш – нема път оттук. Беше преди смрачаване и измънках нещо, като показах и колебание в думите му. Войничето ме погледна и ми рече: „Па може и оттук покрай форта и да се спуснеш надолу, ама нема път. Как си решиш!“
И нали съм си авантюрист реших да рискувам, да не пътувам по отъпкани пътеки. Ще обиколя поделението и хоп в Брезник ще се окажа, рекох си и бавничко потеглих с количката ми около огромните стени. Гледката беше невероятна: Къщи! Сякаш попадаш на огромна ливада с ровини от естествената ерозия на земята и тук там боднати къщи с дворчета. И едно безлюдно – вярно че беше средата на седмицата, но поне един човек да мернеш, да си го попиташ къде си и как да излезе без да се връщаш в град Банкя! Горе долу се сещах за посоката – Брезник. Трябваше на едно разклонение да избера ляво или дясно и незнам защо си избрах по-стръмното. Бях на хълм, сякаш след покоряване на връх. Спусках се надолу, спирах снимах и нито знаех къде съм, а посоката ми стана още по-мътна.
След още 15 минути в далечината се виждаше язовир, но не виждах, дали можех да мремина, а път никакъв – само коловози от камиони и напукана земя. Реших отново да рискувам и да се спусна към „голямата вода“ – и полека лека се доближавах, а това което ме окуражи бе, че имаше две коли и хора около язовира. Стигнах до едната кола и попитах дали може да се измъкне човек и да премине от другата страна на стената … след това се виждаше някакво селце, та исках да стигна до цивилизацията. Хората казаха, че се минава и без повече въпроси продължих и обиколих и тази стена – язовирната. След 5 минути още се оказах в Мещица – в самия център. Бях идвал тук преди време, та ми бе познато.
И нещо ми глождеше любопитството, какви бяха тия бунгала и къщи горе над язовира. Вечерта гледах на картата на Гугъл, но не намерих описание и след седмица нямаше и помен от това място.
След две години, от дума на дума след няколко срещи с приятел, ми каза че има вила в Расник и че селото било голямо и хубаво, железница минавала през селото (междувременно бях ходил и до Расник, но бях прекарал само 10-15 минути, за да нащракам малко снимки за бъдещия сайт: http://rasnik.blogspot.com/) и се заговорихме за вилната зона на Расник. Колко било хубаво, колко било арно … да съм бил прескочил някоя събота-неделя. Заговорихме се за вилната зона, а такова каквото ми описваше не бях виждал, ама викам си объркал съм се.
Месец след този разговор вече си бяхме разменили линкове от интернет и разбрах, онези къщички зад поделението са вилната зона на Расник.
За какво плачат виладжиите? Ами дълго време плачели, ровините да са малко по-полегати, после покрай магистралата Люлин помечтали за аутобан. Накрая хванали лопати да си пооправят пътя. Състоянието обаче на пътя лесно се руши от атмосферните условия.
Какъв е проблемът с вилните зони? В селото са и са далеч от него! Могат да живеят там, ама не гласуват там (може би единици). Хем са местни, хем са чужди – като немили недраги.
Та заговорихме за пътища и избори: виладжиите си искат път, нормален цивилизован. Имало проект някакъв за път, който да стига до Клисура или в близост до региона, ама до форта нямало данни. От село Расник достъпа също бил нечовешки. Кого да питат, какво да правят – до община Перник ли да се обърнат, до Правителството ли?!
Расник е хубаво селце с потенциал за развитие – имат си и ЖП, което си е ключово за развитието на региона. Имат си невероятна природа, имат си и местни и виладжии и сите са трудолюбиви!
Снимки
Немили недраги хванали лопати и си правят път
Немили недраги хванали лопати и си правят път
Немили недраги хванали лопати и си правят път
Немили недраги хванали лопати и си правят път
Немили недраги хванали лопати и си правят път
Немили недраги хванали лопати и си правят път
Немили недраги хванали лопати и си правят път
